Глава 1

Нощта беше тъмна. Макар пълнолунието да беше в силата си, навън цареше почти непрогледен мрак. Луната бе скрита дълбоко под няколко слоя синкаво-сиви облаци.

Стийл стоеше на прозореца, подпрял лакти на перваза, и наблюдаваше нощта. Любуваше се на хладния вятър, който образуваше малки завихряния по горещия асфалт точно под прозореца на апартамента. Чуваха се всякакви звуци — от боклуците, които рецитираха монотонна песен на суркаща се пластмаса, подхванати от вятъра, до кльощавите улични котки, ровещи из препълнените кофи за смет.

Но от всички шумове в този момент Стийл най-много харесваше свистенето на вятъра през гъстите корони на малкото останали дървета в бетонната джунгла, в която живееше.

Направи последна дръпка от цигарата, която въртеше между пръстите си. Вкусът на тази дръпка бе по-горчив от обикновено. Както винаги, вглъбен в мислите си, Стийл изпушваше цигарата до филтъра. Вкусът и ужасната смрад на тлеещия филтър го връщаха обратно в действителността.

Минаваше два след полунощ, а Стийл така и не изпитваше нужда от сън. Дали заради пълнолунието, или заради това, че бездействаше вече няколко месеца и ежедневието му минаваше в скука и пълен застой, нямаше как да знае. Дните му се точеха бавно и монотонно. Не правеше почти нищо през деня. Не излизаше често, ако изобщо можеше да се нарече излизане ходенето до кварталното магазинче веднъж на три-четири дни, колкото да се запаси с най-необходимото.

Не се срещаше и със себеподобни, защото приятелите му можеха да се преброят на пръстите на едната ръка на стругар ветеран. Може би бяха трима. Всъщност за двама беше сигурен, че ги има; третият бе под въпрос. Но сега това изобщо не го вълнуваше. Единственото, което го занимаваше, бе предстоящото излизане след няколко часа — излизане, което отдавна бе планирано, но просто чакаше удобния момент.

Обмислянето на такива излизания от дома обикновено започваше след като по новините кажат: „Температурите ще бъдат под 30 градуса...“ Ако имаше нещо, което Стийл мразеше, то това бе жегата. Нямаше друго на света, което да го прави по-уморен, по-мързелив и по-раздразнителен от ужасната жега, която вече втори месец тегнеше над града.

Неусетно бе запалил поредната цигара, която вече бе преполовил. С изненада установи, че вятърът се е превърнал в лека буря. От време на време тя надигаше вихрушки по улицата, помитайки хартии и найлонови пликове. Загледа се в цигарата. Вятърът отнасяше искри от горящия ѝ край, а те доизгаряха далеч от него, въртейки се във въздуха.

Наближаваше два и половина и най-накрая Стийл получи дългоочакваната прозявка, прекъсната от надигналия се навсякъде прахоляк. Изхвърли недопушената цигара през прозореца и закрачи мързеливо към дивана в хола. Макар да имаше удобно водно легло в спалнята с размерите на малък плувен басейн, Стийл предпочиташе дивана. Бавно се намести върху меката кожа и заспа почти на мига.

Навън недопушената цигара се търкаляше по вече охладения асфалт, подемана от вятъра и пръскаща искри, които танцуваха в образуващите се малки вихрушки.

Заваля.

Тишината бе нарушена от силен гръм. Сънят на Стийл — също. Събуди се в изненадващо хладния апартамент, нещо необичайно за последните няколко месеца. Отпочинал и с широка прозявка, той се протегна и пристъпи към отворения прозорец, останал така от вечерта. Приятно изненадан от дъжда, мълниите и последващите ги гръмотевици, положи длани на перваза и задиша дълбоко.

Въздухът беше чист и почти студен. Определено денят започваше прекрасно.

Само няколко минути след като се бе събудил, Стийл беше облечен и готов да излезе. Не обичаше да губи време. Когато имаше работа за вършене, предпочиташе всичко да се свърши бързо и, естествено, както трябва, за да му остане след това повече време за... правене на нищо.

Заключи вратата след себе си и по навик посегна към бутона на асансьора, който от три седмици не работеше. Погледна плахо към стълбите и започна да се спуска надолу. Лошото не беше стълбището, а това, че всячески се опитваше да избегне нахалния съсед три етажа под него. Не стига, че излизаше рядко от дома си, ами при почти всяко излизане се засичаше с ниския, полуплешив и меко казано досаден селяндур. Сякаш бе прокълнат това човече да го занимава с всичките си проблеми, сполуки, случки и като цяло — с житието си.

Наближавайки етажа на любимеца си, Стийл си отдъхна, когато видя, че дребният индивид липсва. Явно днес денят наистина щеше да бъде прекрасен.

На изхода на жилищната сграда го посрещна и съответно изпрати портиерът.

— Добро утро, господин Стийл. По облеклото ви съдя, че излизате по работа? Днес денят е хладен, мрачен и дъждовен. Но доколкото съм ви опознал, това е идеалният ден за вас, така че ви пожелавам приятно прекарване.

Всички думи бяха изстреляни толкова бързо, че Стийл само кимна и ги осмисли едва след като бе направил няколко крачки извън сградата.

Портиерът беше добър човек, някъде около петдесетгодишен — висок и слаб, с бяла, леко къдрава коса и мило лице. Винаги бе усмихнат и приветлив към всеки. Носеше стандартна за професията униформа: черен панталон, черни лъскави обувки, винаги снежнобяла риза и черен елек. През ден сменяше папийонката с вратовръзка и обратно.

Стийл най-накрая осмисли думите му. Този човек го познаваше по-добре, отколкото бе очаквал. Знаеше, че дни като този са му любими, а Стийл дори не знаеше как се казва портиерът.

По улиците имаше съвсем малко хора. Вървяха бързо, с ниско отворени чадъри заради продължаващия дъжд и лекия ветрец. Стийл се открояваше от тях най-вече заради облеклото си. Наметнат с незакопчан тънък шлифер, под който се показваше светла риза с едва забележимо каре, той вървеше с набита стъпка, изправени рамене и вдигната глава. Облеклото продължаваше с тъмен панталон и широк колан, изпъкващ с голямата си стоманена катарама. Кожените обувки, леко заострени към върха, изтласкваха ситни капки вода при всяка негова стъпка.

За разлика от малкото хора по улицата, той не носеше чадър. За Стийл чадърът бе безполезна вещ, която те лишава от възможността да имаш две свободни ръце. Затова го бе заменил с черна шапка тип „Федора“. Колко точно го предпазваше шапката от дъжда, само той си знаеше.

За страстен пушач като Стийл дъждът не бе пречка да се наслаждава на тютюневия дим. А и десетте пресечки, които трябваше да извърви, щяха да бъдат безкрайни, ако не пушеше цигара.

Вече се виждаше краят на дестинацията, към която Стийл крачеше толкова устремено. Пред него стоеше голяма старинна сграда с широки стъпала, изкачващи се до огромен вход, пазен от две мраморни статуи на ревящи лъвове. Те придържаха на плещите си колони, крепящи издадения покрив на постройката.

Това бе „Редуолс Банк“, което ясно можеше да се види от релефния надпис на последния етаж.

Стийл прекрачи входа и се запъти към гишето с най-голям номер. Отвътре сградата бе в същия старинен стил. Висока зала с каменна облицовка от пода до средата на стените, продължаваща нагоре в кървавочервени тухли. Явно оттам идваше и името на банката — RedWalls, червени стени.

Подът беше изцяло от огледално шлифован черен мрамор, в който се оглеждаше красиво изрисуваният таван. Всички гишета бяха разположени в полукръг, като след всяко имаше черна мраморна колона, издигаща се на около три метра и завършваща с изкусно издялани лъвове в различни пози.

В центъра на залата колоната бе само една и стигаше до тавана. Стилът ѝ напомняше този на стените — камък, преминаващ в кървавочервена тухла. Всичко бе толкова старинно, че бронираните стъкла пред служителите на гишетата почти не се забелязваха.

Стийл стоеше пред своето гише и с едва доловима усмивка очакваше служителката да му обърне внимание. Това се случи почти мигновено.

— Добро утро, с какво мога... — служителката надигна глава. — О, господин Стийл, това вие ли сте? Радвам се да ви видя. Не очаквах да дойдете днес.

— Здравей, Лоис. Подраних с два дни, но реших да се възползвам от хладното време.

Гласът на Стийл беше нисък, плътен и спокоен. Глас, който се запомняше. Глас, който създаваше у хората впечатление за силен човек с принципи и изградена култура.

— Надявам се — усмихна се Стийл, — че ще приключим бързо с всички документи.

— Да, разбира се, господине. Дори си позволих да подготвя всичко още в началото на седмицата. От вас се иска само да ги прегледате, за да се уверите, че всичко е наред, и естествено — да се подпишете. Знам, че времето ви е ценно.

Младото момиче му подаде няколко напечатани листа. Стийл ги пое и ги разгърна набързо — колкото да види дали имената и номерът на сметката са точните. След това се подписа на последната страница и ги върна обратно.

Размени още няколко думи с нея, докато изчакваше разписката, след което си тръгна с любезен поздрав в знак на благодарност.

Навън дъждът продължаваше да се сипе ситно и нямаше изгледи скоро да спре. Стийл закрачи бавно по мокрите павирани тротоари.